Първата творба започва от идеята за Черния квадрат – не толкова като крайна форма, а като въпрос за онова, което се намира отвъд него. Използвах звуци на камбани, като всеки звук поражда кратка анимация на цветен пулсиращ кръг. Кръгът се заражда, разширява се и постепенно изчезва заедно със затихването на звъна. Повече от тридесет звука, свързани с клавишите на компютърната клавиатура, позволяват създаването на прости композиции от звук и цвят. За мен това е метафора на раждането на мисълта – цветовете са връзките между невронните импулси, а тяхното съчетаване в мелодия води до възприемането на едно цялостно явление, което естествено ни отвежда към следващия етап.
Втората творба разглежда начина, по който мисълта се превръща в абстракция. В квадратна форма изрязвам триъгълници, кръгове и квадрати, организирани в три отделни слоя. При тяхното застъпване възниква абстрактна композиция, която непрекъснато се променя. Чрез интерактивно разместване на слоевете – така че веднъж квадратите да бъдат отпред, друг път триъгълниците или кръговете – се пораждат нови визуални отношения. Същото се случва и с цветовете. Трите основни цвята – жълто, червено и синьо – променят възприятието за композицията, без да променят нейната структура. Към това добавям и звук, изграден от три елемента – пиано, човешки глас и шум от море. Така възникват различни варианти на възприятие, различни комбинации и пермутации на една и съща мисъл. Това е пространството, в което абстракцията живее като възможност.
Kогато абстрактната мисъл стане прекалено сложна, идва времето на символа. Символът съдържа в себе си значително повече информация, подобно на архетип. В третата творба се спирам на шест цвята и изграждам около тях система от лични асоциации. Символите се появяват като своеобразен танц на мислите – те излизат от човешка глава, завъртат се в ритъма на специално подбрана музика, образуват нишка от значения и в края на мелодията отново се прибират в съзнанието, но вече подредени и хармонизирани.
Интересното тук е, че зрителят може сам да избира последователността на цветовете и така да създава различни комбинации от символи и значения. Зеленото, червеното и синьото разказват една история; жълтото, оранжевото, синьото и червеното – друга. Така постепенно се оформя един цялостен визуален разказ, в който символите танцуват подобно на фигурите на Матис – свободни, ритмични и едновременно свързани помежду си.
Съществува една особена линия в творческата ми работа, която се развива независимо от политическите процеси, обществените конфликти и шумните новинарски потоци. Това са проектите, в които в центъра неизменно стои човекът – неговите взаимоотношения, памет, традиции, емоции и естественото му съжителство със заобикалящия свят. Макар всеки от тях да има собствена тема и визуален език, всички са обединени от желанието ми да покажа онова, което съществува тихо и устойчиво под повърхността на ежедневието. С течение на времето осъзнах, че тези проекти започват да се доближават до полето на визуалната антропология и етнологията. Не защото си поставят научни цели, а защото изследват човека в неговата естествена среда – чрез традициите, ежедневните жестове, семейните отношения, професионалните общности и начина, по който културната памет се предава между поколенията. Интересува ме не толкова голямата история, колкото малките човешки истории, които незабелязано изграждат обществото. Именно в тях откривам онези универсални ценности, които остават непроменени независимо от политическата или историческата конюнктура.
Всичко започна с проекта „Три“. В него заснех моята баба Елена заедно с нашата съседка – баба Хайре, туркиня от родния ми град Кърджали. Двете жени не споделяха общ език. Баба ми не говореше турски, а баба Хайре не разбираше български. Това обаче никога не беше пречка за отношенията им. Те уважаваха празниците и традициите си взаимно, разменяха храна и подаръци, помагаха си и поддържаха естествено добросъседство, което не се нуждаеше от посредници и политически обяснения. Към тази история добавих още две. Едната разказваше за лековита чешма в района, където българи и турци идват заедно, обединени от надеждата за изцеление. Другата представяше малко градче край Кърджали, където местните турци събират средства за ремонта на покрива на православната църква. Трите истории изградиха един общ разказ за съжителството, основано не върху декларации, а върху ежедневни човешки жестове. В етноложки смисъл това бяха истории за споделени културни практики и локална памет – примери за това как традициите могат да бъдат мост между хората, а не граница помежду им. Представих проекта като мултимедийна стопмоушън анимация, съставена от фотографии, текст и музика. Това беше първият ми опит да съчетая техническите си познания с художественото мислене. По особен начин самата форма на произведението започна да отразява неговото съдържание – така както различните изображения се сливаха в едно цяло, така и различните етноси в историите съществуваха в естествена хармония.
Следващата стъпка беше проектът „Градът“. Ако „Три“ изследваше отношенията между хората, тук вниманието ми се насочи към връзката между човешкия живот и историческото време. Съпоставих четирима мои приятели от различни поколения с четири основни периода от развитието на древния град Перперикон – възникване, разцвет, развитие и упадък. Подобно на живота на един град, и човешкият живот преминава през различни етапи. Семейството, трудът, приятелството и принадлежността към общността присъстват постоянно, но променят своята тежест според възрастта, пола и личния опит на човека. Историята и настоящето започнаха да се отразяват взаимно. По този начин градът престана да бъде археологически обект и се превърна в метафора на човешкото съществуване – идея, близка до антропологичното разбиране, че културата и човекът се изграждат взаимно. И тук използвах езика на мултимедията – текст, фотография, звук и плавно движение на иначе статичните изображения. Това бавно движение се превърна в метафора на времето. Докато изграждах проекта, постепенно осъзнавах и собствените си ценности. Семейството вече не беше само тема в творбите ми, а започваше да се превръща в една от основите, върху които се изграждах като личност.
С проекта „Кръг“ вниманието ми отново се върна към човешките взаимоотношения. Този път наблюдавах малък екип от трима реставратори. Интересуваше ме не толкова тяхната работа, колкото невидимата динамика помежду им. Опитах се да ги представя почти изцяло чрез езика на тялото. Подобно на своеобразен танц, движенията, позите и жестовете разкриваха ролите в групата. Без думи зрителят можеше да разпознае лидера, твореца и изпълнителя, както и начина, по който тези роли непрекъснато взаимодействат. Подходящата звукова среда единствено подсилваше този почти невербален разказ. Това беше своеобразно изследване на човешката комуникация отвъд езика – област, която също е обект на интерес както за антропологията, така и за психологията.
☜
© raycho stanev, all rights reserved